Има седмици, в които градът ти е в два цвята. Душата ти също. Има дни, които тежат като цяла седмица.
Това изречение ми дойде в просъница и се събудих от поредния кошмар. Реших, че имам муза и станах да пиша. Събота, почивен ден, 07.11ч. Това е признак на остаряване.
Винаги ми е било интересно да пиша, обичам да се изразявам по този начин, но никога не съм имала такава смелост да споделям, а фантастиките определено не са ми силната страна. Въпреки, че ако ни чуете на кафе с някоя приятелка как си говорим, друго ще ви е мнението. Все пак искам да пиша реалности.
В един момент от живота си реших да пиша кратки истории, да се четат бързо, да провокират емоции, с две думи - да действат като шотове, защото вече зверски ме болеше главата от истинските такива. Още един признак на остаряването.
Сядам да пиша. Днес, както и предните пъти, забелязвам, че когато сама съм отработила и помислила над нещата, които са ми се случили и искам да споделя, едва тогава мога наистина да ги напиша. Няма го това писане "да ми олекне". Замислих се, че същото е и при споровете - те не трябва да се случват веднага щом се напрегнеш, тогава просто ще излееш цялото това напрежение върху другия. Трябва да мине време, да е осъзнато, помислено. Това времето е страшна работа. Ама то, в крайна сметка ако не е времето и виното е просто джибри.
Отново сме аз и мислите ми, седнали до прозореца, завити с пухено одеалце, което ни дава топлина и защита, когато един чифт ръце липсва. Поглеждам навън - няма сняг, няма и слънце. Сива, скучна, източноевропейска зима. Панелки обвити в мъгла - романтизъм по софийски. Рано сутрин се допълва от кучкарите в парка, които не чистят след малките топки любов, които, ако можеха, със сигурност щяха да си чистят прилежно и да не се скатават.
Ето точно колко сива и източноевропейска е неделята ми.
Е, сложѝла съм и малко ефект, но такава съм си - драматична. 😉
На прозореца ми кацна гълъбче и беше прекрасно, подари ми усмивка. Бяло, тук-там с някое черно петънце. Исках да го снимам, за да го запазя вечно - отлетя. То също се страхува явно от вечните неща. А и телефонът не беше "здравословно" зареден до 80% и него трябваше да чакам. Още си стои на зарядно, самотен, а виж каква хубава работа щяхме да свършим ако беше в ръцете ми... а и ако гълъбчето беше стояло.
И един човек щеше да е прекрасно да е в ръцете ми. И любовта е страхотна работа, ако желанието и търпението бяха останали, но е здравословно да се съхраниш поне до 80%.
Интересно е как винаги времето навън кореспондира с емоционалните ни състояния. Говоря общо, защото знам, че не го чувствам само аз. Винаги през пролетта разцъфва не само природата, а и животът ми. Винаги тогава се завърта колелото. Зимата е хибернация.
Започвам да се уморявам от разказване, а може би днес няма какво толкова да кажа.
Мислите ми са като модерна салата с повече съставки и от най-сложното основно ястие. Накрая обаче ще останете гладни.
Отношенията напоследък също са така. Много неща се взимат предвид при започването им, а накрая - глад. Едно време формулата е била проста - нужни са двама и желание. Не можем ли да вкараме мода за минимализъм в отношенията? При тях не работи ли философията "по-малкото е повече"?
Мина час, откакто седнах да пиша. Мъглата е още по-паднала от рано сутринта, настроението ми също, а си мислех, че с напредването на деня и двете се вдигат. Искам да стоя завита в одеалото по заместване и да не мръдна цял ден от леглото. Има и такива дни, но поне и те са 24ч.
Затова ми е сиво. В любовта, за разлика от картините, цветното се прави само от двама, а сивото - от липсата им.
Comments