Много ми е трудно да пиша за каквито и да било развлекателни теми предвид обстановката, в която се намираме в момента. Аз съм емоционален проводник и всичко, което се случва ми влияе изключително много. Сигурна съм, че повечето от вас се чувстват по същия начин. По-младото поколение за пръв път се сблъскваме с такива кризи, което ни прави още по-чувствителни.
Колкото и грубо да звучи цените, свръхинфлацията, войната може би са най-малкият проблем в момента. По-големият е, че светът ни показва колко малки сме всъщност. Толкова малки, че една ситуация може да ни принуди да си съберем живота в един сак и да избягаме. Да избягаме от нещо, което наричаме дом, нещо което сме градили и нещо, в което сме инвестирали най-вече време. Време, в което сме работили за пари, за да може да си купим апартамент, нова кола, най-новият телефон. И в един момент всичко това сме принудени да го изоставим. Не ние конкретно като български народ, а ние – хората. Аз се чувствам част от общността на цялата планета и съпреживявам това, което се случва на няколко стотин километра от нас. Ситуацията, в която се намираме и изводите, които трябва да си направим са много полюсни. От една страна свръхинфлацията ни кара да си мислим, че трябва да работим много, да печелим пари, за да преживяваме. От другата страна на монетата стои ситуация, в която парите и имуществото са нищожни и не могат да се съберат в един спасителен сак. В онзи свят, в който има война важно е само времето и близките ти, а тук са важни средствата, за които плащаме именно с времето си. А всичко е толкова преходно…
Не взимам страна. Ничия. Не искам да опетнявам МислитеМи с политика, защото тя се превърна в нещо грозно, а може би и винаги е била. Не искам да съдя хората, които крещят „оставка“ на празничен ден пред паметника Шипка, но не искам и да защитавам човек, който нарича комитетите на Васил Левски, благодарение на които сега празнуваме свободата си, „нелегални“.
Просто ми е трудно. Полагам с много усилия да не мисля за това, което се случва в света, опитвам се да насоча мислите си другаде. За мен обаче има една различна гледна точка. Не казвам, че войната не е страшна, не казвам, че увеличаващите се цени не са повод за притеснение, но какво ще кажем за моралния упадък, на който сме свидетели от известно време насам? Нима това не е по-малко страшно? Общност, която няма ценности е много лесно манипулирана и контролирана.
За мен е страшно това, че младите хора масово сме егоистично настроени, не търсим половинките си, не търсим партньорите си в живота, стремим се към собствените си цели, търсим себе си, искаме да сме граждани на света и да го обиколим, затова и смятаме, че децата ни пречат и защо да създаваме семейства въобще? Размиха ни се представите за любов, лоялност, семейство. Размиха ни се представите за партньорство, за ценно време с близките, което даваме като разменна монета за повече материални блага. Започнахме да се третираме един друг като вещи – ако нещо в отношенията ни с някого се счупи, търсим следващия, сякаш е по-новият модел телефон. Не обичаме да делим, не обичаме да помагаме и не търсим помощ. Мъжете станаха егоисти, които мислят, че сигурността, която дават на жените се измерва само в пари, а жените станаха еманципирани владетели на телата си, които не искат да „съсипят с бременност“. Хората сме социални животни и е против природата ни да се правим на вълци единаци, колкото и обществото да ни го налага. Знам от личен опит колко е трудно да вярваш в истинността на любовта и партньорството, когато светът ти изглежда студен и пълен с егоизъм. Баба ми много често ми е казва:
„Ще си намериш човека за теб и тогава ще видиш, че щом сте двама – страшно няма“.
А ние се стремим към самостоятелност и храним емоционалността си с материалното. Много ми се иска да сме по-уплашени от моралният упадък, отколкото от инфлацията. Повече да се притесняваме от липсата на знания и от дезинформацията, отколкото от това, че горивата може да се изчерпат. Смятаме се за по-висши като ум от животните, а принизяваме животите си до задоволяването на първичните си нужди точно като тях.
Нека бъдем хора и да обърнем внимание на ситуацията в дълбочина, а не само повърхностно. Силно вярвам, че не само поскъпването и нуждата от гориво и храна на по-достъпна цена излизат на първо място. Силно вярвам, че сме народ с достатъчно съзнание да преценим кое е важно и кое би останало във времето. Вярвам, че сме народ, който може да се съхрани въпреки всичко, което се случва около нас, народ, който може да оцени истински важните неща и народ, на който не е достатъчно да задоволи само първичните си нужди.
Любов, мир, спокойствие, добрина – всички тези неща първо трябва да ги открием в нас, а след това да ги търсим по света. Те са въпрос на практика, а не на надежда.
Comments